След осем години работа върху романа „Не казвай на мама“ авторът Николай Йорданов го представи онлайн – във Фейсбук страницата на фондация „Single Step“ в разговор с журналиста Георги Тошев. Романът имаше своята официална премиера, придружена от късометражен танцов филм, въвеждащ публиката в света на литературните герои. Освен киноадаптацията „Не казвай на мама“ включва още артфотографии и видеоминиатюри.
„Не казвай на мама“ разказва историите на десет хомосексуални момичета и момчета. Сюжетът се развива в продължение на повече от 40 години в осем държави на четири континента. Макар сериозно да засяга темата за ЛГБТ общността, романът всъщност говори за нормалните човешки преживявания. В основата му са любовта, взаимоотношенията между хората и отношението им към света, приемането и отричането и несподелените тайни. Чрез историите в книгата авторът припомня, че сексуалността, етносът и религията ни определят като хора, но не са най-основополагащите фактори за това кои сме всъщност. С това той казва, че не бива да игнорираме различията, а напротив – трябва да ги приемем и да живеем с тях. С романа „Не казвай на мама“ той изследва живота на тези хора, които са поставени пред ограничения и не могат да се възползват от изконното си право, а именно – да живеят пълноценно.
Непримиримостта и желанието да дадете думата на справедливостта ли е това, което ви накара отново да пишете за тема, за която обикновено предпочитаме да мълчим?
Точно защото това е една от темите, по които се мълчи в българското общество, аз смятам, че е назрял отдавна моментът да се говори по тази тема. Съзнавам, че сега ситуацията е такава, че това няма как да е на преден план, и това е съвсем естествено, но ситуацията с карантината около корона вирусът е временна. Ситуацията с карантината, в която живеят тези хора, за съжаление е перманентна.
Кога според вас една тема може да бъде определена като значима?
В обществото има процеси, които са много по- големи от нашите разбирания, от нашите вкусове за живота и в последните десетилетитя се наблюдава тенденция за стремеж към все повече свобода и равенство, без това да са изпразнени от съдържание думи. Постепенно отпадат расовите предразсъдъци, половите предразсъдъци, защото жените твърде скоро успяха да извоюват мястото ви обществото, което имат сега, и това касае и хората с различна сексуална ориентация.
Тази книга не е толкова за сексуалността, за етноса, и религията, за любовта, колкото за едни истински човешки истории.
Точно така, едни от най-хубавите отзиви, които съм получил от читателите за момента, са че макар темата да е фокусирана и да присъства във всяка една страница от книгата, в един момент те забравят, че касае хомосексуални хора, защото това са просто хора - хората са си хора и не е нужно веднага да им гласаме печат и етикет. Всъщност книгата изследва това как бидейки по някакъв начин ограничавани, обиждани, хомосексуалните не могат да живеят пълноценно животите си, което е основно право за всеки.
Книгата засяга историите на хора от осем държави на четири континента, говорим за нещо глобално. Може би наистина навсякъде именно сексуалността, религията, цвета на кожата, определят отношението ни към останалите, а може би не те са водещите...
Не бива да се преструваме, че тези различия не съществуват. Нямам нищо против - хората са различни, но ние следва да уважаваме различието на другия. В крайна сметка нашият произход се определя случайно и ние просто сме попаднали в определена територия. Същото важи за нашия пол, важи и за нашата сексуалност. Струва ми се че фиксирането върху тези неща носи много повече вреди отколкото ползи.
Защо се фокусираме върху тях - от страх и срам или от нещо друго?
Предполагам че това са някакви културни натрупвания, но знаете че животът е колело. Имало е времена, в които различната сексуална ориентация не се е приемала като нещо, на което трябва да се обърне специално внимание и дори в някои култури е била почитана. Следва време, в което това не е така, но ми се струва че колелото отново се завърта и тези хора успяват да извоюват правото си просто да съществуват и да бъдат такива, каквито са.
Подготвяте книгата близо осем години. Какво разбрахте за това време?
Много неща научих, в много култури се потопих, пътувах до част от страните, които са описани в книгата, други естествено бяха недостъпни, но в крайна сметка си правя извода че колкото и различни да са хората, на колкото и различни места да живеят, в крайна сметка те са еднакви и ние следва да уважваме това.
Може ли "Не казвай на мама" да промени нагласите на хората и това ли е основната ви цел?
Едва ли което и да е произведение може да предизвика революция във вижданията, но вярвам, че това е важна стъпка. Романът достига до хора, които нямат нищо общо с тази тема и например в Инстаграм ми писа момче, което няма никакво влечение към своя пол, прочел е книгата и след нея ще се опита да преодолее всичко, което средата му, възрастта му предпполагат като отношение към тези хора. И дори това да остане един-еднинствен човек, който да сподели нещо подобно, значи е имало смисъл.
От двайсет години се занимавате със създаването на предавания в праймтайма на големите телевизии. Освен вече двете книги, които сте написал - биографичната "Записки от ада" и новата "Не казвай на мама", която засяга темата за LGBT общността, възнамерявате някой ден да напишете книга точно за работата си в тези предавания, която обаче ще е хумористична - защо? Само с хумор ли може да се гледа на тази работа?
Разбира се може да се гледа по много начини. Това е много взискателна и тежка работа, но тъй като тя среща екипите с невероятен брой хора, всякакви типажи, от всякакви сфери, се получават много комедийни ситуации. Аз често развеселявам приятелите и понякога студентите си с такива истории и ми се стори че един подобен поглед би бил интересен - не аналитично, научно или биографично, а през един художествен сюжет или под формата на някакъв вид спомени. На мен не би ми било интересно да пиша само в един жанр, да разказвам само тежки истории като тази на Валя Червеняшка в "Записки от ада". Аз съм човек, който обича разнообразието в работата си и затова бих писал книги във всякакви жанрове. Но ми се пише. Много ми се пише.
Цялото радио интервю можете да чуете тук: https://bnr.bg/hristobotev/post/101271636/ne-kazvai-na-mama-s-onlain-premiera