Oт залеза на петъка до зората на неделята прекарах забил главата в телефона. Не бях във Фейсбук, не зяпах зайчета и котенца… Преживявах душевна инквизиция чрез една толкова важна книга за Иран, за Уганда, за България, за света…Приключението ми започна в петък, когато присъствах на онлайн премиерата на творбата на Николай Йорданов. Авторът бе интервюиран от журналиста Георги Тошев – задълбочен разговор, откровен, без сценарий, без кръпки, без хвалби. Сетне дебютът на романа продължи с… Продължи ли? Не, не… Литературното представяне се трансформира… Столовете и масата изчезнаха. Микрофоните спряха. Светлините изгаснаха. За миг. Сетне станахме свидетелите на магия – божествен пърформанс, благодарение на Коста Каракашян. Танцьорите не танцуваха, те разказваха истории през телата си, чрез движенията си… Всяка чупка бе озвучена с пасажи. Откъсите загатваха, заинтригуваха, но не издаваха какво ще си причиниш, ако избереш да четеш…
Е, аз приех като на шега предизвикателството да посегна към „Не казвай на мама„.
Нямах търпение да поръчвам и да чакам доставка на хартиено издание. Не ми се щеше и да издирвам къде сега книжарница бачка във все още извънредното положение.Грабнах си iPhone-а, натиснах върху иконката на Apple Books и си купих електронния вариант. Секунди по-късно книгата се зареди и аз се удивих от бройката страници – 1,160 (офлайн тялото е с 400).
Лежерно се излегнах. Реших, че ще прегледам първа глава и после ще гледам филм. Планът ми не се сбъдна…Още посвещението ме разтърси: „Посвещава се на всички, принудени да живеят в лъжа пред най-близките си хора. На преследваните, насилваните, битите, хулените.Не сте сами.“ Плъзнах пръст и се озовавах сред авторовите благодарности и там нов шок… той изказва признателност на: „смелите момчета от различни кътчета на света, които с риск за сигурността и живота си ми довериха своите истории, откъслечни фрагменти от които са използвани в тази книга“.
Оказва се, че книгата е автентична и е по действителни случаи… Този факт ще Ви развали настроението, ще Ви скапе, ще Ви впусне в спирала на ярост защо някъде едни невинни, макар и непознати, са подложени на подобно несправедливо наказание!!! Повярвайте ми не е лесно да преглътнете буцата в гърлото и да продължите да следвате редовете…
Без проблем убивам време с хоръри, но в тази книга ужасите са на психологическо ниво – раздиране на героите отвътре навън; самобичуване; съмнения дали е редно „такива“ да съществуват; спотаена болка; тайни; неразбиране; отричане; заплюване… Безразсъдно от моя страна бе да реша, че това е обичайна книга с обичайни герои, която те ангажира за кратко и не допускаш да докосне душата ти…
Тази книга е жестока. Тя е огледало на собствените комплекси и на неизказаните лични тайнства… Тази книга „прочиства“ ушите ти. Тази книга „лекува“ зрението ти. Тази книга изчегъртва егото ти. Тази книга те да кара да мечтаеш в зрели години да си гърчещо се бебе, което не крие нищо от майка си, баща си, сестра си, брат си, баба си, дядо си, родата, приятели, колеги…
Тази книга се чете трудно, въпреки че текстът е добре написан, увлекателен е, лесно се усвоява, ала истината с какво са принудени да се сблъскват едни, мечтаещи си просто да бъдат оставени да обичат не се преглътва… Не се!
Общо взето формулата ми бе: две-три страници, захвърляне на апарата, два-три тигела из мълчаливата стая, олицетворение на състоянието ми, пак завръщане към книгата. Имах нужда от въздух. От паузи. И в тях обвинявах – религиозни доктрини, политици, режими, които нараняват всички ни. Поставят граници и ни обричат на нещастие…
Запознат съм с практикуваните зверства в Иран, Уганда, останалите зловещи държави спрямо ЛГБТИ лицата, но скопяването, насилствената смяна на пола са само върха на айсберга… Основното е преобръщането на представата „кой съм“, раздробяването на „мен като мен“, заличаването на „аз“…
Николай Йорданов се е справил блестящо:
Първо, той е уловил мъката на отделните герои и я вплел в общата нишка на живота… Книгата обединява различни периоди, различни диктатури, различни човеци, ала с един блян да усетят свободата…
Второ, той е създал великолепен учебник с един безценен съвет: приеми себе си, приеми другите… Това е достатъчно. Останалото се постига заедно…
Позволявам си да Ви препоръчам книгата. На Ваша, на моя, на обща отговорност. Знайте тази книга ще бъде Ваше чистилище-училище.
И накрая – заглавието е символ. Ако не може да кажем нещо на мама, на най-близкия ни човек, на кого можем? Дори на нас самите не можем… А криенето, прикриването, закриването не е път към нирваната. Затаяването на емоции разболява… Мимо Гарсия
Оригинална публикация: