Предай на мама… Наталия Симеонова в разговор с Николай Йорданов за bulevardi.bg


Нямам ясен спомен как се запознавам с Ники Йорданов. Вероятно е било във фирмата на Маги Халваджиян, по времето на “Море от любов”. Много ясно си спомням обаче кога го усетих “under my skin”. Трябваше да водя “Великолепната шесторка”. Подадоха ми един сценарий. Зачетох го и попитах – “Кой ще е сценарист? Ники или другият човек? Сценарият има начален анонс, който дотук е писан от Ники, а надолу от другия човек… Отговориха ми, че сценарист ще е другият. Отказах ангажимента. И дори им предложих името на водещата.

Ники е от хората, които са част от чувството ми за смисъл и принадлежност. Деликатен коректив на личната ми самооценка. Обичам го! И много му се възхищавам! За мен книгата му е достойна да влезе в световната литературна класика. Предричам й голямо бъдеще – навсякъде по света. Моята мечта е Netflix да създадатминисериал по нея. Готова съм да работя за тази идея! Междувременно – препоръчвам ви горещо “Не казвай намама”. Прочетете поне авторовите бележки под линия. Убедена съм, че това ще възбуди читателския ви апетит. И човешкото ви любопитство. Струва си! След тази книга ще станете по-добри хора. По-разбиращи. По-приемащи. По-мъдри. По-емоционални и по-интелигентни. И по-емоционално интелигентни.


Как би се представил в телевизионен анонс за начало на този разговор? 

„На четири мечтаеше да е цигулар. На седем – да е шофьор на боклукчийска кола. Днес Николай пише книги и се чуди дали някое от тези поприща нямаше да е по-подходящо.“


Какви размисли те завладяха, за да усетиш необходимост да си вземеш въздух от телевизията и да се отдадеш на писане и преподаване?

Телевизията е сладка отрова, която – както добре знаеш, Наталия – те среща с много интересни хора и с най-лошото в хората. Това е и много изискваща среда. Тя те лишава от съня ти, от приятелите ти, от свободното време. В един момент тръпката и любопитството бяха изместени от навика. Творчеството се превърна в производство. Стана просто работа. А каквото и да е написано в „Не казвай на мама“, може пък да се окаже, че живеем само този си живот. И в него няма нито време, нито място за „просто работа“.

Наталия Симеонова озвучава певицата Тамика в късометражния танцов филм "Не казвай на мама" и предстоящата аудио адаптация.


“Не казвай на мама” е книга, която ще ви помогне да почувствате…

…какво е да си сам сред най-близките си хора. 


Описа ли или преболедува героите и техните истории в книгата си?

Аз обичам своите герои. Те са точно такива – герои, не просто персонажи. Те са измислени, макар отделни щрихи да са взети от платното на живота, но успяват да развълнуват четящите. Много млади хора ми писаха, че са се разпознали в образи и хора от далечни култури. „Не казвай на мама“ е предназначена за всички, но е посветена на тях – на момичетата и момчетата, които се чувстват уплашени, засрамени и ужасяващо, смразяващо самотни. Искам да им кажа: „Не сте сами. Не сте странни. Нормални сте! Красиви сте!“.


Кога усети, че трябва да говориш на тази тема?

Не съм правил „кастинг“ на теми. Няколко малки случки – комедийни и зловещи, няколко дочути истории, бяха отправната точка. Мислех да напиша нещо кратко. Оказа се сага от 400 страници с десет главни герои в осем държави. Ако знаех че предстои нещо такова едва ли щях да имам смелостта да се захвана. Но писането увлича. Истината е, че книгата води, авторът е просто проводник.


Описваш много вълнуващи хора и събития. Имаш ли пристрастия? Имаш ли любим герой? 

Не бих могъл да имам „любимец“, защото съм живял със съдбите на всеки от тях, страдал съм с тях, плакал съм с тях и се радвам, че тази емоция се споделя от други хора. Книгата се чете от българи, а и не само, в Англия и Америка, в Германия и Швейцария, в Канада и в Чехия. И успява да ги развълнува. Това е най-хубавата награда.


Наталия Симеонова озвучава Нае-ил за късометражния танцов филм "Не казвай на мама".


Какво е психологическото съдържание на срама? А на страха? 

Те са първи приятели – срамът и страхът. Не спохождат онези, които имат заради какво да ги изпитват. Но биват вменявани на цели групи хора, които живеят сами и в срам. Едни от изолираните, хулените и насилваните са тези с „различна“ сексуална ориентация. Тя не е различна. Тя просто е друга. Сексуалността е като сивия цвят – в него има най-много нюанси. Не бива да се лутаме между черното и бялото и да обявяваме всичко между тях за ненормално. Не сме в позицията даго правим. Не сме божества. Ние сме просто хора, прашинки, временно пребиваващи…


Казваш, че си видял заглавието, написано като име на едно заведение в Гърция. Какво си помисли, когато го видя?

Всеки има преживявания, които не са за споделяне с родителите. Но има толкова други, които трябва да бъдат споделени. Например любовта ти към някой друг. Дори и това да не е общоприетата любов. Тя си е все същата – не по-специална, но не и по-малко стойностна. Не бива да я принизяваме, да я описваме като „демонстрация“. Та тя е просто любов.


Има ли нещо, което не си казал на мама, а много би искал да й го кажеш сега, след като я няма вече от година и половина, Ники?

Не съжалявам за нещата, които не съм им казал. Съжалявам само за моментите с нея, които съм пропуснал. Все отлагани, все оставяни „за после“. Но се оказа, че няма „после“. Хората лесно приемаме най-близките си за даденост, за константа. И пропускаме ценни мигове с тях. 


Татко ти хареса ли книгата? Какво ти каза за нея?

Баща ми е пестелив на оценки, но мисля, че я хареса. Той е човек, пътувал много покрай работата си в Морското училище във Варна, и се надявам тази литературна обиколка из света да го е върнала в онези му години.


На колко години би бил отвъд, ако умреш днес?

Нямам представа, сигурно бих бил дете. Въпреки всички уроци, разочарования, предателства ми се ще да си мисля, че са останали малко от ония „музика, лъчи“. Дано е така.


Източник: https://www.bulevardi.bg/предай-на-мама/

43 преглеждания