От известно време отлагам да споделя каквото и да е било за книгата „Не казвай на мама“ от Николай Йорданов. Още докато я четях, знаех, че е специална и въпреки това не намерих думи да я опиша. Не знам доколко ще успея и сега. Причината, предполагам, е, че се усетих уморена, направо изцедена от тази книга. Признавам смелостта на Николай Йорданов да напише почти 400 страници, посветени на любовта, формите, които тя приема, и света, в който ѝ се налага да съществува и оцелява, по един образен, вълнуващ, но и опасен начин. „Не казвай на мама“ е пряма и притеснителна книга, която със сигурност би привлякла вниманието на някое по-дръзко родно издателство, но писателят ѝ взима решение да я издаде сам. Освен че ѝ осигурява великолепно оформление, Николай Йорданов създава цял художествен свят, в който книгата оживява – думите излизат от страниците и се въплътяват в телата на танцьори. Става въпрос за вече състоялия се танцов филм „Не казвай на мама“, чиято он-лайн премиера беше през месец май.
От една страна, това е книга за нещо, което обществото изначално счита за ненормално, аморално, скандално, грешно - любовта между мъж и мъж, между жена и жена. Книгата застава като огледало, но и като щит пред хората с обратна сексуална ориентация. В нея те могат да видят отражението си, но и да и почувстват защита – някой разбира, някой повдига въпроса, някой го интересува. В България не се пишат много книги на ЛГБТ тематика, но пък се превеждат не малко, което е добре. И все пак аз продължавам да потръпвам, когато чуя наименования като Queer Fiction, LGBT Literature, Lesbian/Gay Literature, Transgender Literature, просто защото ми звучат прекалено измислени, прекалено натякващи, излишно самоизолиращи се. Темите, които се засягат в книги, характеризиращи се с подобен жанр, би трябвало (и все по-често) да присъстват в съвременната литература по принцип. Харесва ми, че самият Николай Йорданов не товари книгата си с подобни жанрови определения и я представя такава, каквато е – роман. И толкова.
„Не казвай на мама“ е сбор от разказите на няколко млади мъже и жени с различни националности, живеещи в различни условия и през различни години. Всеки от тях има своя история (коя от коя по-драматична бих казала), но в даден момент личната съдба се преплита с чуждата – буквално или метафорично. Героите обичат хора от същия пол и за някои от тях това е въпрос на сигурно отлъчване от обществото и смърт, за други е повод да живеят в лъжа и срам, а за трети да отровят живота си със страх.
Като писател Николай Йорданов предпочита наситената сюжетност и държи на умението си да увлича читателя в интересен и затрогващ разказ. Това му умение със сигурност идва от професионалните му занимания с телевизия – работил е и продължава да работи като креативен продуцент на някои от най-разпознаваемите шоута и риалити предавания в България. Определено има усет към интригуващия разказ, който те кара да искаш и още. В подхода му към историите забелязах и една сравнително популярна в последните години тенденция в литературата - читателят да се поставя на ръба, едва-едва да удържа на ужасяващите неща, които се случват на героите. В тази редица на предизвикващи до краен предел човешкото у нас се откроява писателката Ханя Янагихара, която направи истински фурор с романа си „Малък живот“, в който темите за сексуалността, насилието и достойнството на човека се разгърнати по подобен трогателен и болезнен начин.
Николай Йорданов има сърце и талант да пише, умее да гради сюжет и да извежда концепцията на проекта си по разбираем и вълнуващ начин. Все пак си мисля, че силата му е в създаването на диалози. Представям се колко интересен драматургичен текст би могъл да напише и ще се радвам, ако опита перото си в този жанр. Силно препоръчвам книгата „Не казвай на мама“. Няма да се хареса на всички. Ще предизвика много крайни реакции. Но и ще отвори очите на много хора за неща, за които като че ли не искаме да знаем. Августина Тодорова-Пенева
Ревюто е публикувано във Facebook групата "Споделяй какво четеш"
Comments